Стенвестник на гимназията
Рубрика Поезия



ПРАЗНИЦИ

Празници празни,
измислени празници,
вечно горящи
с неонова хлад...
Празнично празни,
изкуствено празнични,
кърваво червени
от вътрешен мрак.
Радостно - зимни
бият камбани,
бляскат огньове
и химни ехтят...
Усмивки безсмислени,
погледи празни -
празнични погледи,
мъртви лица.

А на надеждата
снощи бе празника...
Беше погребана
с празничен звън...
Последно - умираща,
животодаваща,
обречена подло
на празнична
смърт.

Противо празнично,
аз не празнувах.
Не като другите -
в празничен транс,
не програмирано,
стадно
и блудкаво...
Аз не празнувах...
И мислих...
И бях...
...И не погледнах
надеждата празнично...


ВЕЧЕ МОРЕТО ОТДАВНА НЕ ПЛАЧЕ

Вече морето отдавна не плаче,
вече морето е сухо почти,
вече морето остана сираче,
откакто отиде си ти..

Залезът даже престанал да пее
онази балада от старите дни,
а пък луната взе да слабее
и после съвсем се стопи.

Вятърът твоето име нашепва...
Слънцето плаче или гори?
Небето е мокро и щом го погледна
потръпвам от студ...Не вали.

Въздухът също е някак си мокър -
въздух натежал от сълзи.
Само звездите да плачат не могат -
нали те си нямат очи...

Времето капе бавно и тежко,
дните престъпват, навели глави...
Нощите крачат с лъжлива небрежност -
изгрев и залез...
И още сълзи...

Вече морето престана да плаче,
вече е тихо, но сухо почти...
Вече сърцето престана да плаче,
ала не спря да кърви.


СКИТНИК

Посветен във рицарство
и низвергнат в мрака...
Ритан и отхвърлян, газещ във калта...
О, нещастен скитнико,
ти все още чакаш
и все още пазиш своята мечта...

Смърт! Умри, махни се! Нежелан си тука...
Ти надежда носиш в наште сърца...
А надежда значи само студ и мъка,
а надежда значи още самота...

Мракът е удобен,
загаси свещта си!
Светлината пари нашите очи,
топлината само корав спомен носи,
зла е мъдростта ти...
Скитнико, мълчи!
Посветен във рицарство,
коронясан в мрака...
И прегърнат братски...
И пронизан с нож...
О, блажени скитнико,
вечно ти ще чакаш
във нощта безлунна...
В ледената нощ...

Живко